БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК
Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!
Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.
Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Пловдив, 1883 Вазов
МОИТЕ ПЕСНИ
И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.
И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.
В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат.
В тях вее на Балкана лъхът здрави
и тайните хармоний му звучат,
и гръмът на народните ни слави,
та мойте песни все ще се четат.
Във тях душата ми изля се цяла
с най-скъпите си бисери, цветя,
в тях всичко светло, ценно си е дала,
във тях живей, звънти и тръпне тя.
Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът –
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.
Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.Януари 1913 ВазоВ
ПСАЛОМ НА ПОЕТА
Другарко, сещам аз, последний час настава,
час сбогом и от теб и от света да зема -
към своя хубав край се вече приближава
на земний ми живот тъжовната поема.И може би, че мен мнозина ме обичат,
мнозина може би до днес за мен незнайни,
мъртвеца те с венци ще искат да обкичат,
към живия били в живота тъй нехайни.Ти, моя гърлице, едничка радост в дните
на самост, на тъга и на беди горчиви,
пред тях ти затвори на моя дом вратите,
и запрети им ти, на мъртвеците живи, -над моя хладен прах порой сълзи да леят,
сълзи лъжливи, - с реч тържествена и дива
над мен да се глумят, безумците, и пеят:
"От временний живот во вечний той отива."Другарко, хубав край на моя дял световен
ти дай; - недей ме ти на чуждите оставя,
от тях да бъда аз при мъртвите заровен
на гробищата, плач душите де смущава.Там на високий хълм, където с теб, с другари
обичах да седя в тих разговор унесен,
поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,
там де мълчанието пей дивната си песен.Ти знаеш, погледи отвърнал от земята,
че аз ги в небеса възйемах все нагоре:
да е и моя гроб възйет към небесата -
и не в пръстта вграден - отвсякъде с прозори.И там отнесте ме, и там ме оставете
во росен утрен час, когато чучулига -
символ на моя дух, - понесла на крилете
химн жизнерадостен, се в небеса издига.И там сложете ме на мряморният одър.
покоя ми сълзи и стон да не смущава.
Зорницата, кога от небосвода модър
изгрей, челото ми с милувка да огрява.Таинствения ход на битието моя
свободен поглед в блян честит да съзерцава,
да съм свидетел аз, макар далеч от зноя
на земния живот, какво в живота става.Да виждам слънцето вълшебно как разтваря
на суетливий ден работнишките двери
и звездочела нощ как тихо, пред олтаря
на отдиха, крила в молитва ще разпери.Тогава може би слухът ми ще опази,
в светата тишина - о може би тогава -
и онзи свиден звук, за който чезнех ази
в живота, отчужден от лихата му врява.Това, в което ми живееше душата,
ще чуя: за живот от радост озарена,
как слива своя химн земята в небесата
с тържествений псалом на цялата вселена.
"Мисъл", кн. 1, 1904 г. - Написано като писмо до М. Белчева, датирано "Нова година, 1904 г." (в "Писма от Пенча Славейков до М. Белчева", стр. 16). - Идеята за гроб с прозорци, така че и след смъртта да виждаш живота, Славейков е взел от народните ни песни (песни за болна мома, малко живяла, която в последните си мигове говори на майка си да й направят такъв гроб). Тая идея е разработена и в разказа на Петко Тодоров "Молба" с пряк преразказ на народния мотив. Прави впечатление обръщението "другарко", необичайно в онова време, освен в средата на социалистите - макар че Славейков го взема в общонародния смисъл на дружба, приятелство. У него думите "другар", "другарка" са чести: в"Нощем" (в цикъла на Ралин Стубел) - "другар до другар"; в "Поздрав" ("Мисъл", кн. 7, 1897 г.) - "другарката на мой другар в писмата - от нея ми изпраща поздрав мил"; използувана е от него и простонародната форма на тая дума - "другарин" - в пролога на "Кървава песен", в "Коледари" ("ти, млад другарин") и др. - Гърлица - ургулица, гугутка (на руски - горлица) - дума, обикната от Славейков, използувана от него и другаде (в "Гурбетчия": "Гърлицата не шега ли с мен се бие?").В писмото до М. Белчева - 1 и 2 стих на първия куплет:
Другарко!
Сещам, че желаний час настава
от теб и от света аз сбогом да си взема.Двата последни куплета:
И може би тогаз слухът ми ще опази,
на битието във хармонията тиха,
и онзи свиден звук, за който чезнех ази
в живота, отчужден от врявата му лиха.Ще чуя що ми живей сега в душата
като вълшебен блян: - от радост озарена,
земята своя химн как слива в небесата
с тържествений псалом на цялата вселена."Високият хълм", за който се говори в стихотворението, е собственото място на Славейковото семейство (купено от Петко Славейков при идването му в София) - на края на софийския квартал Горни Лозенец, тогава незаселен, срещу бившия френски колеж (сега - Висшата партийна школа, близо до Двореца на пионерите). Там често привечер Славейков е отивал с М. Белчева и приятели, сядали са под дъба, и досега запазен, и са разговаряли, като са гледали разстилащата се пред тях София. След смъртта на Славейков намерението на неговите близки е било там да му се направи гробница, за която художникът Харалампи Тачев е направил скица. На същото място, докато са били живи Кръстев и Б. Пенев, всяка година в деня на смъртта на Славейков се е уреждало поклонение с участието главно на студенти.
ОТ цикъла "Сън за щастие" -П.П.Славейков
Ни лъх не дъхва над полени,
ни трепва лист по дървесата,
огледва ведър лик небето
в море от бисерна роса.
В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежестта -
и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.
За лек път, за почивка тиха
през ясна вечер в родний кът,
където ме с милувка чака
на мойто щастие сънят.ВЪРВИМЕ НИЙ САМОТНИ НА СВЕТЪТ...
Вървиме ний самотни на светът,
звезди световни, всяка своя път;
един за други в тайна желба креем,
един за друг — и отчуждени греем:
ти с дивното вълшебство на плътта,
аз с висший бяс душевен — гордостта.
Светът ни гледа в нямо изумлене —
и се чужди от тебе и от мене.
И ний вървим самотни на светът.
Дано не се присрещнем някой път!
Съединени, ний ще угаснеем...
За нас самотност тряба — за да греем.
ЯВОРОВ и ДЕБЕЛЯНОВ .... в част 3
Няма коментари:
Публикуване на коментар