Проблеми на лирическия аз , част 3

ЯВОРОВ

Песента на човека На д-ра К. Кръстев, мой благосклонен учител, неизменен другар и всегдашна опора през дни на изпитания Един и същ на битието с урагана, аз шеметно се нося, дух из океана на тъмнина нестресвана от сън за ден, без нявга мигом негде да застана, напред самотно устремен. Живота и смъртта крила ми са предвечни, размахани задружно, - близки и далечни предели аз не виждам сред размаха свой; на мигновенията бързотечни изгубих тягостния брой. Къде отивам аз, терзан от знойна жажда Мечта подир мечтата гине и се ражда... В тъма и сам - към светлина ли, към любов Из хаосите явствен се обажда към мене нечий родствен зов. През тайната на димните потоци звездни, кръз ужаса на гробно млъкналите бездни, заслушан аз минавам, - бди тревожен ум, с надежда за минутите възмездни на стигнат край в безкраен друм. И може би в безкрая гоня аз граница, с напразно вярван сън за бъдаща зорница - слепец пробуден, сляп отвека и навек... И може би в заключена тъмница от своя зов аз слушам ек.

ПЕСЕН НА ПЕСЕНТА МИ

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,
с наведена глава -
при мене, тук, в самотност неприветна.
Надире не поглеждай с тъмните слова
на уплах и тревога -
аз всичко знам. . .
Но знай и ти умряха там
и дявола и бога.

Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми
къде не беше ти, къде не бях
подире ти и аз?
Зигзаги вред неуловими. . .
Къде от ревност не горях
и в летен зной и в зимен мраз?

На труженик ли дрипав, гладно бледен,
в прихлупената изба ти не бе -
и него ли, кажи, не лъга, беден,
за празник, въздух и небе?
В полето ли при селянина груби
не беше ти,
край него дни ли не изгуби,
сама осмяла своите мечти?

Из дебрите на тъмните балкани -
посестрима хайдушка - и над гроб
ти сълзи ли не рони, великани
оплакваща наравно с жалък роб?
И пред развратница ли с просешка боязън
за поглед и усмивка не рида,
и пред невинността ли думи на съблазън
безсрамно ти не шепна,
без срам остала навсегда!

И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
. . .Уста пиянски не едни
в устата ти рубинови се впиха.
Ръце нечисти през ония дни
разплитаха, заплитаха, мърсиха
коприната на твоята коса.
В кървавите на кръвник обятия
нима веднъж се ти превива?
Разврата ли не чух невинността ти да осмива,
и невинността да те обсипва
с хули и проклятия?

И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
Надире не поглеждай - няма жив
на мъртъвците сред тълпата:
едни остаха там
безплътни призраци, едвам
съзирани през тишината
на спомена мъглив.

Разбойник същ, подире ти вървях
и мислех аз:
какво тя мрази и обича?
Безсилен в ревност, силен в злобата си бях
и питах аз:
какво я лъсти и увлича?
Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.
Претърсвах аз,
претърсвах ги тогаз -
на миг пленените души.

Напразно търсих истина у тях,
създадени в лъжа и грях.
Напразно дирих и лъжата -
бог на вселената, душа в душата.
Страдание! Едно страдание безлично
жалко, безразлично,
там негде по средата
на истината и лъжата. . .

И ей ме днес: погледай, връх е - самота.
И ти се върна, моя красота!
Че няма зло, страдание, живот
вън от сърцето ми - кивот,
където пепелта лежи
на всички истини-лъжи.
Че няма дух и няма вещ
вън от гърдите мои - пещ
на живия вселенен плам,
на цялата вселена храм.

И ти се върна! - празник ден. . .
Ще дъхна аз и с кървав пламък
ще пламне тук дърво и камък.
Бъди при мен - бъди у мен. . .
Сред кървав пламък и през дим,
сред задух нетърпим,
небето в твоя поглед
дивно ще се отражава.
Душа за него ще копней!
Ти него гледай и ми пей
за хладния покой, за вечната забрава.

Сред пламъци и адски дим
ний двама с тебе ще горим.
Красиви в мрачна грозота,
и грозни в сяйна красота -
сред задух нетърпим,
в копнение за мир небесен,
ний двама тук ще изгорим,
ний двама с тебе, моя песен!

ДЕБЕЛЯНОВ

ЧЕРНА ПЕСЕН

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.

• 
  

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...

О, скрити вопли на печелен странник,
напразно спомнил майка и родина!