ПОЕТИЧНИ ВЪЛНЕНИЯ

СМЪРТ В РАВНИНИТЕ

Лежа самотен, неподвижен,
а раната струù безспир,

ни глас далечен, нито ближен,
а само облаци-покрови
висят над горестната шир: -
Ах, кой ще ме зарови!

Не чувам горско шумоление,
ни приласкаваща вълна,
русалките не бдят над мене,
над мен не плачат нощни сови,
ни тъжно-бялата луна: -
Ах, кой ще ме зарови!

Какво видя сега насъне,
о майко! - Падащи звезди?
Защо ли полунощ не звънне?
Зова аз сенките сурови
на мойте войнствени деди! -
Ах, кой ще ме зарови!

Довей, о ветре, пръст свещена,
от севера, от родний кът!
Целувка чувствувам студена,
тежат невидими окови
и клепки ледени тежат! -
Ах, кой ще ме зарови!

Теодор Траянов

ПРОЗОРЕЦ

Повдигам се да стигна прозореца открехнат.
Зад него са жените - заоблени от парата, красиви.
Как искам да ги видя! Да можеше сега да мина по отвесната стена
или да бяха тук приятелите ми, да ме повдигнат.

А само как се гонят - гонитбата напомня
завръщане на стадо, което в залеза нахлува...
И през каква фуния господ гърдите е наливал,
щом тяхното люлеене на улицата чак се чува.

Пълзи червена мравка и някъде към обед
ще стигне гледката и ще умре върху прозореца с възторг помътен.
Повдигам се отново и дращя по стената,
а тялото ми сякаш вар гаси - така гори отвътре.

В живота винаги съм стигал до прозореца. И толкоз.
Език изплезил сетне, едва дъхът възпирам.
И няма кой да подаде ръка, и няма кой водата да отбие
към сушата, където моята надежда се задъхва като риба.

Ала напразно се измъчвам! Кой ще ти помогне
да видиш всичко - тук, в небето, или пък в безкрая на изкуството.
И за какво се питаме тъй често кой е между нас поета?
И за какво стоим един пред друг, изправени на пръсти?

Борис Христов

ИДИЛИЯ

Прах, олелия. Навалят

уроди, орда безока,

пътя световен. Прескачат

живите мрътви - отиват, -

тътне земята в тъмите.

Дрънкат сахани, легени

(рицарски шлемове бранни),

махат Кихоти безоки

копия-тръсте, камиши,

плясък и крясък до бога.

Мигат-премигват звездици

(божии прашни клепачи) -

гледат в почуда надоле...

Охтичав месец повива

остър нос мрачно нагоре. П.К.Яворов ("ИДИЛИЯ" "Подир сенките на облаците")

ВИДЕНИЯ

Небе - куршумена безкрайност - отразено
през леде

на кора в куршумени води.

Самотен коленичил на леда, смутено
през него гледам аз: ни слънце, ни звезди, -
ни ден, ни нощ, - безцветен здрач - мъгла. Безцветни,
край отражението мое сенки рой
минуват и не спират: сенки мимолетни,
залутани безцелно, жадни за покой.

Аз виждам своя образ там: изпод водите
държат подводни храсти в кървави бодли
челото изранено. Съскащи и зли,
през моите уста на хаоса змиите
подават сноп езици. Камък там лежи,
и камък остър на гърдите ми тежи.

Не съм аз там - не съм това - не съм! . . . Безцветни
край сянката ми шетат сенки рой,
залутани безцелно, жадни за покой. . .
Минуват сенки: в погледите мимолетни
и съжаление и уплах се чете.
Минуват, заминуват и не спират те. П.К.Яворов

НИРВАНА

Посветено на Б.Пенев

Спят вечните води, безбрежните води -

бездънни,
но в тях се не оглеждат небесата звездни,
и бродим ний наоколо безсънни,
и тръпнем пред безмлъвните им бездни.

Спят вечните води, бездънните води - безбрежни,
над тях се не навеждат хоризанти мрачни. . .
И впиваме ний поглед безнадеждни,
и тръпнем пред догадките си здрачни.

Предвечните води, всевечните води - кристални,
бездънни и безбрежни, призивно прохладни. . .
Но страх ни е да пием, нас - страдални,
безсънни, безнадеждни, знойно жадни.
ЯВОРОВ

КЪМ ВЪРХА

"Нагоре, към върха!" И глъхне далече

зад пътника глъка и шум нетърпим,

и чезнат равнища пребулени вече

зад него, там доле, от пластове дим.

И пресния въздух на утрото хладно

гърдите поемат дълбоко и жадно.

"Нагоре, към върха!" И с кърви нозете

пътека бележат по урви, скали:

човек - на орела той няма крилете,

но ей го надминал самите орли.

И в адския въздух на пладня гореща

от радост безумец умора не сеща.

"На върха, на върха!" И движи той бледен

с усилия сетни нозе и ръце,

трепери да бликне възторга победен,

задържан от скрита тревога в сърце.

На ранната вечер посред тишината

съмнение гнетно изпълня душата.

А ето и върха! Надоле окото

напразно през облак ще дири простор

отгоре еднакво далеч е небото,

загадка бездънна пред слабия взор...

Пустиня без ехо и зима всевечна,

и нощ без начало - и нощ безконечна.

ЯВОРОВ ("Подир сенките на облаците")

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

Никола Вапцаров

Ние спориме

двама със дама

на тема:

"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете –

тропа, нервира се,

даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

от ропот

и град от словесна

атака.

– Почакайте – казвам, – почакайте,

нека... –

Но тя ме прекъсва сърдито:

– Ах, моля, запрете!

Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

на черква отишъл

подире

и... после му станало леко. –

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.

Но аз

понакуцвам

в теория

и рекох полека,

без злоба,

човешки,

да пробвам със тази история. –

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

пари.

Синът ги подушил,

вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

във седмица само

властта го открила и... съд.

Ала във съдът

не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея

злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора

и станал

човек.

Не зная с каква е

закваса заквасен,

не зная и как е

замесен,

но своята участ

от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

"Брей, как се обърках

и ето ти тебе

бесило.

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

в скотобойна,

въртиш се, в очите ти – ножа.

Ех, лошо,

ех, лошо

светът е устроен!

А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

изплаввал чудесен –

и после

заспивал

усмихнат...

Но в коридора

тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. –

Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,

плахо и глухо,

казал му:

"Хайде, стани."

Гледали хората

тъпо и кухо

сивите, влажни стени.

Онзи в леглото

разбрал, че живота

е свършен за него,

и в миг

скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед

на бик.

Но лека-полека

човека се сетил –

страхът е без полза,

ще мре.

И някак в душата му

станало светло.

– Да тръгнем ли? – казал.

– Добре.

Той тръгнал. След него

те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

"Веднъж да се свърши...

Загазил си здравата, брат."

Във коридора

тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

тежка,

човешка,

жестока,

безока

съдба.

"Тя – моята – свърши...

Ще висна обесен.

Но белким се свършва

със мен?

Животът ще дойде по-хубав

от песен,

по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен

и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

но вие

грешите, приятелко, днес. –

Човекът спокойно, тъй – дума

след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

"Браво, човек!"

Нататък е ясно. Въжето

изкусно

през шията, после

смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.

Как мислиш, читателю, ти? –

Тя, бедната дама, започна да плаче,

започна във транс да крещи:

"Ужасно! Ужасно! – Разказвате,

сякаш

като че там сте били!"...

Какъв ти тук ужас?! –

Той пеел човека. –

Това е прекрасно, нали?

МИГ

Дебелянов

Дали се е случило нявга - не помна,

не знам - ще се случи ли... Тъжен и морен,

аз плувах самин из тълпата огромна

на някакъв град огрешен и позорен.

Над мене, замръзнало в мисъл безумна,

небето немееше странно далече,

а долу се носеше музика шумна

от стъпки, от смях и преплетени речи.

Но горди и сластни очи не зовяха

на уличен пир мойте жажди смирени -

мъжете там хилави воини бяха,

жените - отвъргнати, неми сирени...

В миг глуха вълна над града се пронесе,

в миг всичко в заглъхналост странна потъна,

аз сетих и страх, и молитви в сърце си

и видех света като пропаст бездънна.

Незрими води, с глух и таинствен ромон,

заляха съня на безбрежия неми

и нямаше там ни надежда, ни спомен -

и нямаше там ни пространство, ни време...

И с поглед стъмен от предсмъртна замая

аз плахо превих колена прималняли,

помислих, че някакъв глас ще вещае

незнаен завет из незнайни скрижали,

че някакъв бог умилен ще разкрие,

след толкова дни на безумства метежни:

защо е тъй горд и надвластен, а ние -

тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни!

Напразно, уви! - Невъзпламнал угасна

великият миг на великото чудо,

нов суетен стрем из тълпата ме тласна,

мечтата смени безпощадна пробуда -

и ропот, и смях в тишината нахлуха...

"Пиян е, безумен е!" - някой прошушна...

Аз станах. - Небето бе празно и глухо...

Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна. "МИГ" - Дебелянов