Мисли и цитати 2

" Животът е като стадион - на стадиона едни идват да се състезават, други да търгуват, най-жадните да гледат и да се наслаждават. Така и в живота едни се раждат жадни за слава, други за печалба , а философите единствено за истината ! " - Питагор

" Ние можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните. И сме направили толкова малко, от толкова много, за толкова дълго време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо " – Константин Йосиф Иречек

• " Не е по силите ни да върнем вчерашния ден, но можем да спечелим или загубим утрешния!"– Линдън Джонсън

• "На най-важните житейски кръстопътища няма никакви пътни знаци" – Чарли Чаплин

  
  

• " Съдбата води желаещия, а нежелаещия го влачи " – Сенека
• " Ако мислите за един ден напред - вземете си храна! Ако мислите за една година напред - посадете дърво! Ако мислите за сто години напред - образовайте децата си! " – китайска поговорка

• " Смей се и светът ще се засмее заедно с теб; плачи и ще плачеш сам " – Хораций

• " Песимистът вижда трудността при всяка възможност, докато оптимистът вижда възможността във всяка трудност! " – Уинстън Чърчил

  
  

  
  

Мисли и цитати

" Любовта е толкова голяма сила, че може да бъде надмината само от летенето " – Сервантес

" Всички влюбени се кълнат да изпълнят повече отколкото могат, но не изпълняват дори възможното " – Уилям Шекспир

" Истинският път минава по въже, което е опънато не кой знае колко високо, а само малко над земята. Изглежда поставено така, като че по-скоро да кара хората да се препъват, а не да вървят по него'' –Франц Кафка

" Трябва да живееш винаги влюбен в нещо, което не можеш да стигнеш. Човек расте на височина от това, че се мъчи да стигне високото" – Максим Горки

" Ако покажеш на някого неговото бъдеще, той вече няма да има бъдеще, защото ще му отнемеш неизвестността и надеждата " – източник неизвестен

" Ако човек започне да се интересува от смисъла на живота или неговата ценност, това означава, че тий е болен " - Зигмунд Фройд

" Обучавайки другите, се учим самите ние " - Сенека

" Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки. " – Йордан Радичков

• " Без дружба животът е нищо " - Марк Тулий Цицерон
• " Чашата на живота щеше да сладни непоносимо, ако в нея не капеха и малко горчиви сълзи " - Питагор

• " Най-сладките неща в живота са тихи '' Цицерон
• " Даден ни е кратък живот,но споменът за добре изживения живот е вечен " Цицерон

Проблеми на лирическия аз , част 3

ЯВОРОВ

Песента на човека На д-ра К. Кръстев, мой благосклонен учител, неизменен другар и всегдашна опора през дни на изпитания Един и същ на битието с урагана, аз шеметно се нося, дух из океана на тъмнина нестресвана от сън за ден, без нявга мигом негде да застана, напред самотно устремен. Живота и смъртта крила ми са предвечни, размахани задружно, - близки и далечни предели аз не виждам сред размаха свой; на мигновенията бързотечни изгубих тягостния брой. Къде отивам аз, терзан от знойна жажда Мечта подир мечтата гине и се ражда... В тъма и сам - към светлина ли, към любов Из хаосите явствен се обажда към мене нечий родствен зов. През тайната на димните потоци звездни, кръз ужаса на гробно млъкналите бездни, заслушан аз минавам, - бди тревожен ум, с надежда за минутите възмездни на стигнат край в безкраен друм. И може би в безкрая гоня аз граница, с напразно вярван сън за бъдаща зорница - слепец пробуден, сляп отвека и навек... И може би в заключена тъмница от своя зов аз слушам ек.

ПЕСЕН НА ПЕСЕНТА МИ

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,
с наведена глава -
при мене, тук, в самотност неприветна.
Надире не поглеждай с тъмните слова
на уплах и тревога -
аз всичко знам. . .
Но знай и ти умряха там
и дявола и бога.

Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми
къде не беше ти, къде не бях
подире ти и аз?
Зигзаги вред неуловими. . .
Къде от ревност не горях
и в летен зной и в зимен мраз?

На труженик ли дрипав, гладно бледен,
в прихлупената изба ти не бе -
и него ли, кажи, не лъга, беден,
за празник, въздух и небе?
В полето ли при селянина груби
не беше ти,
край него дни ли не изгуби,
сама осмяла своите мечти?

Из дебрите на тъмните балкани -
посестрима хайдушка - и над гроб
ти сълзи ли не рони, великани
оплакваща наравно с жалък роб?
И пред развратница ли с просешка боязън
за поглед и усмивка не рида,
и пред невинността ли думи на съблазън
безсрамно ти не шепна,
без срам остала навсегда!

И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
. . .Уста пиянски не едни
в устата ти рубинови се впиха.
Ръце нечисти през ония дни
разплитаха, заплитаха, мърсиха
коприната на твоята коса.
В кървавите на кръвник обятия
нима веднъж се ти превива?
Разврата ли не чух невинността ти да осмива,
и невинността да те обсипва
с хули и проклятия?

И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
Надире не поглеждай - няма жив
на мъртъвците сред тълпата:
едни остаха там
безплътни призраци, едвам
съзирани през тишината
на спомена мъглив.

Разбойник същ, подире ти вървях
и мислех аз:
какво тя мрази и обича?
Безсилен в ревност, силен в злобата си бях
и питах аз:
какво я лъсти и увлича?
Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.
Претърсвах аз,
претърсвах ги тогаз -
на миг пленените души.

Напразно търсих истина у тях,
създадени в лъжа и грях.
Напразно дирих и лъжата -
бог на вселената, душа в душата.
Страдание! Едно страдание безлично
жалко, безразлично,
там негде по средата
на истината и лъжата. . .

И ей ме днес: погледай, връх е - самота.
И ти се върна, моя красота!
Че няма зло, страдание, живот
вън от сърцето ми - кивот,
където пепелта лежи
на всички истини-лъжи.
Че няма дух и няма вещ
вън от гърдите мои - пещ
на живия вселенен плам,
на цялата вселена храм.

И ти се върна! - празник ден. . .
Ще дъхна аз и с кървав пламък
ще пламне тук дърво и камък.
Бъди при мен - бъди у мен. . .
Сред кървав пламък и през дим,
сред задух нетърпим,
небето в твоя поглед
дивно ще се отражава.
Душа за него ще копней!
Ти него гледай и ми пей
за хладния покой, за вечната забрава.

Сред пламъци и адски дим
ний двама с тебе ще горим.
Красиви в мрачна грозота,
и грозни в сяйна красота -
сред задух нетърпим,
в копнение за мир небесен,
ний двама тук ще изгорим,
ний двама с тебе, моя песен!

ДЕБЕЛЯНОВ

ЧЕРНА ПЕСЕН

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.

• 
  

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...

О, скрити вопли на печелен странник,
напразно спомнил майка и родина!

ЛИРИКА и проблеми на лирическия АЗ ...

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

web

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Пловдив, 1883 Вазов

МОИТЕ ПЕСНИ

И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.

И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.

В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат.

В тях вее на Балкана лъхът здрави
и тайните хармоний му звучат,
и гръмът на народните ни слави,
та мойте песни все ще се четат.

Във тях душата ми изля се цяла
с най-скъпите си бисери, цветя,
в тях всичко светло, ценно си е дала,
във тях живей, звънти и тръпне тя.

Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът –
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.

Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.

Януари 1913 ВазоВ

ПСАЛОМ НА ПОЕТА

web | На Острова на блажените | Иво Доля

Другарко, сещам аз, последний час настава,
час сбогом и от теб и от света да зема -
към своя хубав край се вече приближава
на земний ми живот тъжовната поема.

И може би, че мен мнозина ме обичат,
мнозина може би до днес за мен незнайни,
мъртвеца те с венци ще искат да обкичат,
към живия били в живота тъй нехайни.

Ти, моя гърлице, едничка радост в дните
на самост, на тъга и на беди горчиви,
пред тях ти затвори на моя дом вратите,
и запрети им ти, на мъртвеците живи, -

над моя хладен прах порой сълзи да леят,
сълзи лъжливи, - с реч тържествена и дива
над мен да се глумят, безумците, и пеят:
"От временний живот во вечний той отива."

Другарко, хубав край на моя дял световен
ти дай; - недей ме ти на чуждите оставя,
от тях да бъда аз при мъртвите заровен
на гробищата, плач душите де смущава.

Там на високий хълм, където с теб, с другари
обичах да седя в тих разговор унесен,
поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,
там де мълчанието пей дивната си песен.

Ти знаеш, погледи отвърнал от земята,
че аз ги в небеса възйемах все нагоре:
да е и моя гроб възйет към небесата -
и не в пръстта вграден - отвсякъде с прозори.

И там отнесте ме, и там ме оставете
во росен утрен час, когато чучулига -
символ на моя дух, - понесла на крилете
химн жизнерадостен, се в небеса издига.

И там сложете ме на мряморният одър.
покоя ми сълзи и стон да не смущава.
Зорницата, кога от небосвода модър
изгрей, челото ми с милувка да огрява.

Таинствения ход на битието моя
свободен поглед в блян честит да съзерцава,
да съм свидетел аз, макар далеч от зноя
на земния живот, какво в живота става.

Да виждам слънцето вълшебно как разтваря
на суетливий ден работнишките двери
и звездочела нощ как тихо, пред олтаря
на отдиха, крила в молитва ще разпери.

Тогава може би слухът ми ще опази,
в светата тишина - о може би тогава -
и онзи свиден звук, за който чезнех ази
в живота, отчужден от лихата му врява.

Това, в което ми живееше душата,
ще чуя: за живот от радост озарена,
как слива своя химн земята в небесата
с тържествений псалом на цялата вселена.

---

"Мисъл", кн. 1, 1904 г. - Написано като писмо до М. Белчева, датирано "Нова година, 1904 г." (в "Писма от Пенча Славейков до М. Белчева", стр. 16). - Идеята за гроб с прозорци, така че и след смъртта да виждаш живота, Славейков е взел от народните ни песни (песни за болна мома, малко живяла, която в последните си мигове говори на майка си да й направят такъв гроб). Тая идея е разработена и в разказа на Петко Тодоров "Молба" с пряк преразказ на народния мотив. Прави впечатление обръщението "другарко", необичайно в онова време, освен в средата на социалистите - макар че Славейков го взема в общонародния смисъл на дружба, приятелство. У него думите "другар", "другарка" са чести: в"Нощем" (в цикъла на Ралин Стубел) - "другар до другар"; в "Поздрав" ("Мисъл", кн. 7, 1897 г.) - "другарката на мой другар в писмата - от нея ми изпраща поздрав мил"; използувана е от него и простонародната форма на тая дума - "другарин" - в пролога на "Кървава песен", в "Коледари" ("ти, млад другарин") и др. - Гърлица - ургулица, гугутка (на руски - горлица) - дума, обикната от Славейков, използувана от него и другаде (в "Гурбетчия": "Гърлицата не шега ли с мен се бие?").

В писмото до М. Белчева - 1 и 2 стих на първия куплет:

Другарко!
Сещам, че желаний час настава
от теб и от света аз сбогом да си взема.

Двата последни куплета:

И може би тогаз слухът ми ще опази,
на битието във хармонията тиха,
и онзи свиден звук, за който чезнех ази
в живота, отчужден от врявата му лиха.

Ще чуя що ми живей сега в душата
като вълшебен блян: - от радост озарена,
земята своя химн как слива в небесата
с тържествений псалом на цялата вселена.

"Високият хълм", за който се говори в стихотворението, е собственото място на Славейковото семейство (купено от Петко Славейков при идването му в София) - на края на софийския квартал Горни Лозенец, тогава незаселен, срещу бившия френски колеж (сега - Висшата партийна школа, близо до Двореца на пионерите). Там често привечер Славейков е отивал с М. Белчева и приятели, сядали са под дъба, и досега запазен, и са разговаряли, като са гледали разстилащата се пред тях София. След смъртта на Славейков намерението на неговите близки е било там да му се направи гробница, за която художникът Харалампи Тачев е направил скица. На същото място, докато са били живи Кръстев и Б. Пенев, всяка година в деня на смъртта на Славейков се е уреждало поклонение с участието главно на студенти.

ОТ цикъла "Сън за щастие" -П.П.Славейков

Ни лъх не дъхва над полени,
ни трепва лист по дървесата,
огледва ведър лик небето
в море от бисерна роса.

В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежестта -
и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.

За лек път, за почивка тиха
през ясна вечер в родний кът,
където ме с милувка чака
на мойто щастие сънят.

ВЪРВИМЕ НИЙ САМОТНИ НА СВЕТЪТ...

Вървиме ний самотни на светът,

звезди световни, всяка своя път;

един за други в тайна желба креем,

един за друг — и отчуждени греем:

ти с дивното вълшебство на плътта,

аз с висший бяс душевен — гордостта.

Светът ни гледа в нямо изумлене —

и се чужди от тебе и от мене.

И ний вървим самотни на светът.

Дано не се присрещнем някой път!

Съединени, ний ще угаснеем...

За нас самотност тряба — за да греем.

ЯВОРОВ и ДЕБЕЛЯНОВ .... в част 3

ПОЕТИЧНИ ВЪЛНЕНИЯ

СМЪРТ В РАВНИНИТЕ

Лежа самотен, неподвижен,
а раната струù безспир,

ни глас далечен, нито ближен,
а само облаци-покрови
висят над горестната шир: -
Ах, кой ще ме зарови!

Не чувам горско шумоление,
ни приласкаваща вълна,
русалките не бдят над мене,
над мен не плачат нощни сови,
ни тъжно-бялата луна: -
Ах, кой ще ме зарови!

Какво видя сега насъне,
о майко! - Падащи звезди?
Защо ли полунощ не звънне?
Зова аз сенките сурови
на мойте войнствени деди! -
Ах, кой ще ме зарови!

Довей, о ветре, пръст свещена,
от севера, от родний кът!
Целувка чувствувам студена,
тежат невидими окови
и клепки ледени тежат! -
Ах, кой ще ме зарови!

Теодор Траянов

ПРОЗОРЕЦ

Повдигам се да стигна прозореца открехнат.
Зад него са жените - заоблени от парата, красиви.
Как искам да ги видя! Да можеше сега да мина по отвесната стена
или да бяха тук приятелите ми, да ме повдигнат.

А само как се гонят - гонитбата напомня
завръщане на стадо, което в залеза нахлува...
И през каква фуния господ гърдите е наливал,
щом тяхното люлеене на улицата чак се чува.

Пълзи червена мравка и някъде към обед
ще стигне гледката и ще умре върху прозореца с възторг помътен.
Повдигам се отново и дращя по стената,
а тялото ми сякаш вар гаси - така гори отвътре.

В живота винаги съм стигал до прозореца. И толкоз.
Език изплезил сетне, едва дъхът възпирам.
И няма кой да подаде ръка, и няма кой водата да отбие
към сушата, където моята надежда се задъхва като риба.

Ала напразно се измъчвам! Кой ще ти помогне
да видиш всичко - тук, в небето, или пък в безкрая на изкуството.
И за какво се питаме тъй често кой е между нас поета?
И за какво стоим един пред друг, изправени на пръсти?

Борис Христов

ИДИЛИЯ

Прах, олелия. Навалят

уроди, орда безока,

пътя световен. Прескачат

живите мрътви - отиват, -

тътне земята в тъмите.

Дрънкат сахани, легени

(рицарски шлемове бранни),

махат Кихоти безоки

копия-тръсте, камиши,

плясък и крясък до бога.

Мигат-премигват звездици

(божии прашни клепачи) -

гледат в почуда надоле...

Охтичав месец повива

остър нос мрачно нагоре. П.К.Яворов ("ИДИЛИЯ" "Подир сенките на облаците")

ВИДЕНИЯ

Небе - куршумена безкрайност - отразено
през леде

на кора в куршумени води.

Самотен коленичил на леда, смутено
през него гледам аз: ни слънце, ни звезди, -
ни ден, ни нощ, - безцветен здрач - мъгла. Безцветни,
край отражението мое сенки рой
минуват и не спират: сенки мимолетни,
залутани безцелно, жадни за покой.

Аз виждам своя образ там: изпод водите
държат подводни храсти в кървави бодли
челото изранено. Съскащи и зли,
през моите уста на хаоса змиите
подават сноп езици. Камък там лежи,
и камък остър на гърдите ми тежи.

Не съм аз там - не съм това - не съм! . . . Безцветни
край сянката ми шетат сенки рой,
залутани безцелно, жадни за покой. . .
Минуват сенки: в погледите мимолетни
и съжаление и уплах се чете.
Минуват, заминуват и не спират те. П.К.Яворов

НИРВАНА

Посветено на Б.Пенев

Спят вечните води, безбрежните води -

бездънни,
но в тях се не оглеждат небесата звездни,
и бродим ний наоколо безсънни,
и тръпнем пред безмлъвните им бездни.

Спят вечните води, бездънните води - безбрежни,
над тях се не навеждат хоризанти мрачни. . .
И впиваме ний поглед безнадеждни,
и тръпнем пред догадките си здрачни.

Предвечните води, всевечните води - кристални,
бездънни и безбрежни, призивно прохладни. . .
Но страх ни е да пием, нас - страдални,
безсънни, безнадеждни, знойно жадни.
ЯВОРОВ

КЪМ ВЪРХА

"Нагоре, към върха!" И глъхне далече

зад пътника глъка и шум нетърпим,

и чезнат равнища пребулени вече

зад него, там доле, от пластове дим.

И пресния въздух на утрото хладно

гърдите поемат дълбоко и жадно.

"Нагоре, към върха!" И с кърви нозете

пътека бележат по урви, скали:

човек - на орела той няма крилете,

но ей го надминал самите орли.

И в адския въздух на пладня гореща

от радост безумец умора не сеща.

"На върха, на върха!" И движи той бледен

с усилия сетни нозе и ръце,

трепери да бликне възторга победен,

задържан от скрита тревога в сърце.

На ранната вечер посред тишината

съмнение гнетно изпълня душата.

А ето и върха! Надоле окото

напразно през облак ще дири простор

отгоре еднакво далеч е небото,

загадка бездънна пред слабия взор...

Пустиня без ехо и зима всевечна,

и нощ без начало - и нощ безконечна.

ЯВОРОВ ("Подир сенките на облаците")

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

Никола Вапцаров

Ние спориме

двама със дама

на тема:

"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете –

тропа, нервира се,

даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

от ропот

и град от словесна

атака.

– Почакайте – казвам, – почакайте,

нека... –

Но тя ме прекъсва сърдито:

– Ах, моля, запрете!

Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

на черква отишъл

подире

и... после му станало леко. –

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.

Но аз

понакуцвам

в теория

и рекох полека,

без злоба,

човешки,

да пробвам със тази история. –

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

пари.

Синът ги подушил,

вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

във седмица само

властта го открила и... съд.

Ала във съдът

не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея

злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора

и станал

човек.

Не зная с каква е

закваса заквасен,

не зная и как е

замесен,

но своята участ

от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

"Брей, как се обърках

и ето ти тебе

бесило.

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

в скотобойна,

въртиш се, в очите ти – ножа.

Ех, лошо,

ех, лошо

светът е устроен!

А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

изплаввал чудесен –

и после

заспивал

усмихнат...

Но в коридора

тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. –

Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,

плахо и глухо,

казал му:

"Хайде, стани."

Гледали хората

тъпо и кухо

сивите, влажни стени.

Онзи в леглото

разбрал, че живота

е свършен за него,

и в миг

скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед

на бик.

Но лека-полека

човека се сетил –

страхът е без полза,

ще мре.

И някак в душата му

станало светло.

– Да тръгнем ли? – казал.

– Добре.

Той тръгнал. След него

те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

"Веднъж да се свърши...

Загазил си здравата, брат."

Във коридора

тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

тежка,

човешка,

жестока,

безока

съдба.

"Тя – моята – свърши...

Ще висна обесен.

Но белким се свършва

със мен?

Животът ще дойде по-хубав

от песен,

по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен

и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

но вие

грешите, приятелко, днес. –

Човекът спокойно, тъй – дума

след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

"Браво, човек!"

Нататък е ясно. Въжето

изкусно

през шията, после

смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.

Как мислиш, читателю, ти? –

Тя, бедната дама, започна да плаче,

започна във транс да крещи:

"Ужасно! Ужасно! – Разказвате,

сякаш

като че там сте били!"...

Какъв ти тук ужас?! –

Той пеел човека. –

Това е прекрасно, нали?

МИГ

Дебелянов

Дали се е случило нявга - не помна,

не знам - ще се случи ли... Тъжен и морен,

аз плувах самин из тълпата огромна

на някакъв град огрешен и позорен.

Над мене, замръзнало в мисъл безумна,

небето немееше странно далече,

а долу се носеше музика шумна

от стъпки, от смях и преплетени речи.

Но горди и сластни очи не зовяха

на уличен пир мойте жажди смирени -

мъжете там хилави воини бяха,

жените - отвъргнати, неми сирени...

В миг глуха вълна над града се пронесе,

в миг всичко в заглъхналост странна потъна,

аз сетих и страх, и молитви в сърце си

и видех света като пропаст бездънна.

Незрими води, с глух и таинствен ромон,

заляха съня на безбрежия неми

и нямаше там ни надежда, ни спомен -

и нямаше там ни пространство, ни време...

И с поглед стъмен от предсмъртна замая

аз плахо превих колена прималняли,

помислих, че някакъв глас ще вещае

незнаен завет из незнайни скрижали,

че някакъв бог умилен ще разкрие,

след толкова дни на безумства метежни:

защо е тъй горд и надвластен, а ние -

тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни!

Напразно, уви! - Невъзпламнал угасна

великият миг на великото чудо,

нов суетен стрем из тълпата ме тласна,

мечтата смени безпощадна пробуда -

и ропот, и смях в тишината нахлуха...

"Пиян е, безумен е!" - някой прошушна...

Аз станах. - Небето бе празно и глухо...

Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна. "МИГ" - Дебелянов